Ракия

Днес понеже се напих от сутринта, реших че това стихотворение е велико. Просто евала на Живко (и на майка му), че го е написал. Ще се напия много, но ето все пак и стихотворението: 

Понеже е тъмно и понеже вали
предлагам на чаша ракия
да седнеме двамата с тебе сами,
да ме изчакаш да пия,
да се отпусна с въздишка една
и както седим аз и ти,
да ти разкажа за свойта тъга.
Понеже е тъмно и понеже вали.

И днес ще публикувам лирика

Малко от това, което ме вълнува напоследък. Пиша за това което мисля, а последно време почти не мисля. Изпаднал съм в дупка и не знам къде се намирам. Тук е мястото да творя – текстова, лирика и други такива глупости. Също има и неща написани от мой приятели.
Ето и стихотворенията:

Във онзи много тъжен ден,
когато най-накрая заваля,
аз легнах в локвите студен
и се приготвих да умра.
Но ти дойде. Дойде с чадър.
Протегна ми ръка и каза,
че видиш ли животът бил добър.
Повярвах ти и вечно ще те мразя.

******

Моля те прости ми,
с теб не се държах добре.
Ако можеш позво ли ми,
да те прегърна с две ръце.

Искам всичко да ти кажа,
как без теб не мога аз,
как живота ми е празен,
как ми липсваш в този час.

Може накой да те срещне,
някъде в далечен град.
И пред тебе да проблесне,
че животът с мен е ад.

И за мен това ще бъде,
най-безмисленият ден.
И небето ще се стъмни,
защото ти не си до мен.

Малко лирика

Днес не съм в настроение да коментирам някакви сериозни теми. Понякога на човек не му е до нищо. Затова реших да публикувам някой стихове написани от мой приятели и от мен. Просто ей така. Защото отдавна искам да ги кажа, а няма на кой. Дори и да има на кой, няма смисъл.

А тя заспа и сгуши се до мен
и аз я гледах в тъмнината.
Нощта превърна се в най-светъл ден
и аз забравих за съдбата.

Но мина време нещо ме смути.
От теб заминах аз безследно
Уплаших се, че ще си тръгнеш ти,
затъй изчезнах аз далеко.

*********

Тъмно е и сякаш изход няма,
а обещаваха „Ще бъде светлина“.
Но тъмно е, не сме със тебе двама.
Сред черни облаци застига ме смъртта.

******

Някой скочи, после падна
да се хване не успя.
Сложиха го в дупка хладна
и му носиха цветя.
После спряха да ги новят.
Той отдолу се засмя –
знаеше, че прошка просят,
не от него – от смъртта.

******

Чаша водка
бегъл спомен
за безпомощност и гняв.
Бледи пръсти,
сивкав послед,
пак, за кой ли път съм прав …

Не говорим,
няма смисъл.
Истината само ще боли.
Чаша водка,
стон отронен,
как да се погледна отстрани.

Леко ставам.
„Остани си,
имаш водка да допиваш… май
Аз ще тръгвам
позвъни ми“
Вратата, улицата… край