И днес нямам време да обнивя блогът си, поради многото работа която ме е налегнала последно време. И по две причини реших да публикувам този текст на една много нежна и много тъжна песен. Двете причини са: 1. Нямам време да пиша много, 2. цял ден я слушам. До скоро не се бях заслушвал в текста на песента, но днес случайно и това се случи. Много ми хареса и това е основната причина да го напиша тук. След всяко хубаво събитие и след всяка веселба идва тъга и самота…
Otisli su drugovi, najeli se, napili
Casa prepun sto, ne zme znati to
Koliko smo se voleli
Otisli su drugovi, sve sa sobom odneli
Casa prepun sto, nije kriv za to
Sto smo se mi rastali
Rukuju se rukuju oni koji putuju
Kad se dvoje rastaju
Oni zorom druguju
Блогът на Сико Петров 
ми кво да ти кажа….само прост човек може да се впе4атли от подобна српскаа глупост!Ама вие софииските селяни-шопи сте си такива,невежи:)
Аз принципно съм от Варна
Аз съм от София, ама не бях чувал тази песньовка.
Всички сме самотни по някакъв начин и обвързани с хора по друг. Май въпросът е да не си самотен, когато си с хората, които правят живота ти. Но това е по-скоро правило, отколкото изключение. Достатъчно е да слушаш нощни предавания, за да разбереш колко самота има – в тонове сигурно е колкото ядрена бомба. А всеки носи със себе си поне колкото една граната. Понякога идва някой с чадър, но нали знаете какво пише Кокто: веднъж човек се загубил в тъмната гора. Видял светлина и приближил. Била къщата на…човекоядеца… Така че понякога като ни спасяват, ни доубиват. Но това е разговор за маса и за след първо питие. Така че наздраве, където и да сте. Пишете си, все някой прочита и си казва „е, то бива бива самота, ама не бива толкова“. Поне си имате пътуването, което е май единственото истинско нещо във всеки малък живот. Когато не е буквално, може и на място, със снимки и спомени, нали затова е измислена фотографията драги г-н Петров.