За Самотата…

Седя си, сега посред бял ден и си мисля: „Искам ли да съм с нея?“. Мисля си, а тя е до мен. Май точно сега искам да се оттегля и да остана сам. Сам за ден, седмица, може би месец или дори година. Може би искам да съм сам цяла вечност.
И какво лошо има в това да си сам. Не мислиш за никого, не се притесняваш за нищо. Седиш, пиейки поредната чаша с водка и разсъждаваш, колко е гаден живота. Проклинаш съдбата, че те е оставила самотен. Сърдиш се на обществото, че те е изхвърлило. Проливаш една сълза. Тя потича самотно по лицето ти, изразяваща тъгата в душата ти. Самота! Каква ирония! Сам избираш самотата, за да не бъдеш оставен самотен. А вечността е толкова дълго време. Аз не мога да си го представя.
Но ти си мъж и не можеш да се страхуваш. Сълзите са проява на слабост. Отричаш ги и проклинаш тази стекла се по лицето ти. Отричаш и нея.
Май навън вали. Дали бе валяло ден, седмица, може би месец или дори година. Не знаеш. И аз не знам. От както си пожелах да бъда самотен, времето е спряло. Нито слънце, нито сняг. Сега видях, че вали. Може да вали цяла вечност. Но вечността е твърде дълъг период от време…